Пловдивски поети: Станислава Станоева

Ню Йоркско кино, Едуард Хопър, 1939 г.

в нейната стая

в нейната стая живее само тишината
времето се мести на скокове
по ъглите лежат минутите

тя обича мрака на следобед след буря
в който светът е електрически и измислен
часът между деня и мрака
този получас
е гнездото което тя обитава

и ляга в него
в своите години
затрупват я гласовете на минало бъдеще настояще
искам отвън навътре да стигна до истината
казва тя
и се прибира в своята стая

без спомени да живее
без спомени да си отива от другите
частици от тъмна материя
съм аз
сме всички
казва тя
и притваря вратата

зад чертата на този свят
да излети от перваза на своите страхове
да се засади като цвете в земята
да подслушам всички мисли на корена
казва тя
и затваря вратата

тя живее на ръба на вещите
и изгаря всички мостове след себе си
след мен и потоп от мълчание
казва тя
и заключва вратата

Бензин, Едуард Хопър, 1940 г.

 

пол

Мъжете носят слънцето на раменете

в нетърпеливото си основание

                               да са невинни.

Крилата им са остри от пропадане.

С усмивка

          прогнозират

                        пладнето.

Безкрайно е търпението на ръцете

да изтъкат послания,

                           да бъдат нужни.

Те мълчаливо пускат

                     хвърчила по вятъра.

Очите им са сребърни по пълнолуние.

Като деца, порастващи през лятото,

с илюзията, че са ангели,

те искат

           дяволски да са обичани.

Мъжете -

        нежните ръце на камъка.  
---------------------------------------------------------------------------

Двете стихотворения са от книгата на Станислава Станоева
 "Градове и други острови", 2009 , ИК "Жанет 45" 
------------------------------------------------------------------------

текстовете се публикуват с разрешението на автора