 |
| Вл. Димитров - Майстора, Портрет на Ем. Димитров |
В нощта над вехти книги забленуван бях.
И гледах палми в зной, и рой пчели над тях.
И както бях заспал, аз почнах да сънувам,
Че белосребрен цвят - жена целувам.
А вред - жълтеещ, зноен пясък до безкрай
И бяло, неподвижно слънцето сияй.
Събудих се за миг, и дълго тъй в нощта
Усещах ласката от малките уста.
 |
| Салвадор Дали, Тристан и Изолда |
В любов безнадеждна и ледна
Сърцето ми тъжно пламти.
В Ирландия лилия бледна
Над ледни ливади цъфти.
По лилия - бледна жена -
Сърцето ми тъжно тъгува,
А кораб под черни платна
Към светла Ирландия плува.
По лилия - нежна жена -
Сърцето ми тъмно тъгува,
Но кораба с бели платна
Към мене заветен не плува.
Там черни се веят, огромни,
Крилата на смърт-истукан.
Любовни обети не помни
Изолда... Горко ти, Тристан!
Сън
Като момини къдри ме галят тревите по бледни ръце.
Обичам аз вашите свилени ласки, треви!
В нощта я сънувах, и бледно е мойто лице,
И влажна от сълзи е моята кърпа, уви!
До ниви класисти вървяхме в полета безбрежни.
Целувах я тихо и тихо я чух да мълви:
Ах, ние отдавна се виждаме в сънища нежни.
Но ти...само в сън ме целуваш, уви!
