Heinrich Heine (1797-1856)

 GEHEIMNIS

 

Wir seufzen nicht, das Aug' ist trocken,

Wir lächeln oft, wir lachen gar!
In keinem Blick, in keiner Miene,
Wird das Geheimnis offenbar.

Mit seinen stummen Qualen liegt es
In unsrer Seele blut'gem Grund;
Wird es auch laut im wilden Herzen,
Krampfhaft verschlossen bleibt der Mund.

Frag du den Säugling in der Wiege,
Frag du die Toten in dem Grab,
Vielleicht daß diese dir entdecken,
Was ich dir stets verschwiegen hab.

Das Herz ist mir bedrückt

Das Herz ist mir bedrückt, und sehnlich
Gedenke ich der alten Zeit;
Die Welt war damals noch so wöhnlich,
Und ruhig lebten hin die Leut.

Doch jetzt ist alles wie verschoben,
Das ist ein Drängen! eine Not!
Gestorben ist der Herrgott oben,
und unten ist der Teufel tot.

Und alles schaut so grämlich trübe,
So krausverwirrt und morsch und kalt,
Und wäre nicht das bißchen Liebe,
So gäb es nirgends einen Halt.

Die weisse Blume

In Vaters Garten heimlich steht
Ein Blümchen traurig und bleich;
Der Winter zieht fort, der Frühling weht,
Bleich Blümchen bleibt immer so bleich.
Die bleiche Blume schaut
Wie eine kranke Braut.

Zu mir bleich Blümchen leise spricht:
Lieb Brüderchen, pflücke mich!
Zu Blümchen sprech ich: Das tu ich nicht,
Ich pflücke nimmermehr dich;
Ich such mit Müh und Not,
Die Blume purpurrot.
 

Bleich Blümchen spricht: Such hin, such her,
Bis an deinen kühlen Tod,
Du suchst umsonst, findst nimmermehr
Die Blume purpurrot;
Mich aber pflücken tu,
Ich bin so krank wie du.

So lispelt bleich Blümchen, und bittet sehr -
Da zag ich, und pflück es schnell.
Und plötzlich blutet mein Herz nicht mehr,
Mein innres Auge wird hell.
In meine wunde Brust
Kommt stille Engellust.

 

Щастлива си в мойта прегръдка,

до мойто сърце си щастлива.
Аз твое небе съм безкрайно,
ти моя звезда си красива.

Човешкия род на земята
гъмжи и се блъска сред врява;
те кряскат неспирно и хулят,
и всеки от тях има право. 

Подобни на шутове смешни
се карат всегда без причина,
от удари чести с тояги
месата им вече са сини.

О, колко щастливи сме ние,
че тъй сме далеко от всичко —
ти сгушваш се цялата кротко
в небето си, мила звездичко!


 

Настигат краката тъй лесно цветята 

в полята без ред нацъвтели;
минават случайно и смазват нехайно
еднакво свенливи и смели.

Дълбоко в морето, там перли несметни
се крият във заливи сини;
но пак ги откриват, пронизват, превиват
в ярема на връв от коприна.

Звездите разумни са спрели безшумно
над земните друми далечни;
в небето среднощно — свещици разкошни —
трептят невредими и вечни. 

Где е твоята любима,

що възпя безкрайно нежно
някога, когато пламна
твоето сърце метежно?

Студ и мрак е във сърцето
и угасна онзи пламък,
тази книжка е съсъда
с пепелта от любовта ми.

Атлас нещастен аз, понесох

цял свят от скърби и несрети —
непоносимо тежко бреме,
което смазва ми сърцето.

О ти, сърце, безкрай щастливо
желаеше да бъдеш често
или безкрай злочесто — ето,
ти днеска си съвсем злочесто.

----------------------------------------------------------------------------------

превод от немски: Димитър Стоевски

----------------------------------------------------------------------------------

ХАЙНЕ И РОМАНТИЗМЪТ

Хайнрих  Хайне лети свободно с голямото крило на Романтизма из необятните простори на Обетованата земя.

Родени са на една и съща дата в Германия – 1797 г.

Впрочем Хари Хайне твърди, че  появата му на бял свят в навечерието на една нова година бележи началото на 19 – тото столетие. Ако наистина е така, сега би трябвало да честваме 210 г. от неговото рождение.

Хайне е най-голямото от четирите деца в еврейското семейство на Самсон Хайне – банкрутирал търговец на платове и съпругата му Бети, по баща Пейра ван Гелдерн. Надеждата е в младия Хайне, изпратен при своя чичо милионер – Соломон от Дюселдорф в Хамбург през 1816 г. , за да опита късмета си в търговията. Уви! Какво би могло да се случи на един роден поет? Влюбва се нещастно в своята братовчедка и когато Heine&Co обявява фалит, решава да учи право първо в Гьотинген, а после и в Хумболтовия университет в Бон.

Животът си продължава като писател, за да бъде обявен след  години за последния поет на Романтизма. Нежен и саркастичен, мощен дух в крехко тяло. Социален аутсайдер, въпреки покръстването в лоното на Протестанството, което, по неговите думи, трябва да му „осигури билет за прием в европейската култура”.   

На голямата клада на националсоциализма през 1933 г. – Opernplatz, Berlin – горят и неговите книги, а безсмътната „Лорелай” е обявена за произведение на неизвестен автор.

Животът е необясним парадокс и Романтизмът отразява точно това противоречие – трагичното несътветствие между порива и стремленията на душата и бруталната логика на земното битие.

Пиер Беланже, Жорж Санд, Виктор Юго, Балзак – това са съвременниците на Хайне. В Англия – скандалният лорд Байрон и Пърси Шели. В Русия – Пушкин и Лермонтов. Ако хвърлим поглед към живописта, там са великите Теодор Жерико и Йожен Дьолакроа.

Все още има спорове около смъртта на поета – дали умира от сифилис, дали от туберкулоза или от множествена склероза. Едно е сигурно – че последните осем години доизживява на легло, полупарализиран, сляп, обявяван дори преждевременно за мъртъв, докато той не спира да пише, диктувайки на секретарка. За неговия стил казват, че притежава елегантна лекота:

„Спри сърце! Недей унива!

Изтърпи и таз несрета.

Туй, що бурята отне ти,

нова пролет ще го върне.”

Дали е намерил новата пролет? Тези преповтаряни думи са моята молитва за теб, Хари Хайне.

Ина Мирчева