1964
I
Светът не е вълшебен вече. Ти си изоставен.
Не ще споделяш с нея лунната позлата,
Ни сънните градини. Вече е луната
Сега на миналото огледалото неравно,
Кристал от самота, светило е от спазми.
На сплетените пръсти и челата сбогом,
сближавани от любовта. Сега най-много
да имаш предания спомен, дните празни.
Не губи никой друго (казваш си безцелно)
Освен това, което не е притежавал
И няма още, но не стига просто смелост,
За да изучиш майсторството да забравяш.
Едничък символ, роза само, те изгаря,
Да те убие може звъннала китара.
I
Не ще съм повече щастлив. Дали е важно.
Светът дарява ни от толкова посоки;
Един какъвто да е миг е по-дълбок и
Многообразен от морето. Толкова протяжни
Са часовете, но животът ни е кратък,
Едно потайно чудо ни причаква властно,
Смъртта, морето друго и стрела опасна,
Която ни избавя от деня и от луната,
И любовта. Това, което ти ми даде
И взе ми, щастието, трябва да е зачертано;
Което беше всичко - нищо днес да стане.
Да бъда тъжен ще е моята наслада,
Ненужната привичка, дето все ме връща
В квартала Юг, към ъгъла, вратата съща.
В едно свое стихотворение Хорхе Лиус Борхес казва, че винаги си представял рая като "библиотека без начало и край". Вечно зеленият остров на вечността, където смисълът на поезията е да ни запази завинаги живи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар